Инвазивна ЕЕГ

За рождена дата на инвазивната ЕЕГ се смята април 1939г., когато Penfield извършва две трепнационни отвърстия върху темпоралните области и поставя епидурални електроди с цел латерализация на епилептогенната зона при пациент с битемпорална епилепсия (Penfield et Flanigin, 1950). През 1958 г., Jean Talairach описва стереотаксичната електроенцефалография чрез дълбоки мозъчни електроди като метод за диагностика при темпорални епилепсии (Talairach  et al. 1958). Този метод дава възможност за триизмерно възпроизвеждане на зараждането и разпространението на епилептичните разряди. По-късно се развиват и други инвазивни методи за ЕЕГ, като електродите се поставят през foramen ovale (Wieser HG et al. 1985) или субдурално (Luders H et al. 1987).

Интракраниалният ЕЕГ запис е необходим, когато неинвазивните методи са недостатъчни за точното определяне на епилептогенната зона. Епилептогенната зона се определя като областта, която е „небходима и достатъчна за предизвикването на епилептичен пристъп и чието отстраняване или деконектиране е необходимо за премахване на пристъпите” (Luders et al. 2006). Дали ще се използват дълбоки, субдурални, през foramen ovale или други електроди зависи от въпросите които си задаваме и от областите участващи в зараждането на пристъпите.

Дълбоките електроди са показани в случаите когато е необходим ЕЕГ запис от дълбоко разположени корови гънки, които са недостъпни за другите електроди. Типични примери са пациентите при които се подозират епилептични пристъпи произхождащи от амигдалоидните ядра или gyrus cinguli. Електродите, които се изпозват са най-често многоконтактни (4-12 контакта, на разстояние 5-10 мм). Поставянето им се извършва чрез стандартна стереотаксична техника (Фиг. 1). Предимството на тази техника се изразява в точността, с която електродите могат да бъдат поставени в интересуващата ни структура. Недостатък е малкият изследван мозъчен обем – феномен сравняван с поглед през тръба (Quesney et  Gloor 1985). Ето защо дълбоките електроди се комбинират често със скалпова ЕЕГ.  Процентът на нежелани събития - инфекция или хеморагия е в рамките на 5%, а трайни последствя от тях са налице при по-малко от 1% (Cossu et al. 2008).

Субдуралните лентови и мрежови електроди са показани, когато се подозира неокортикален произход на пристъпите. Те се въвеждат в субдуралното пространство чрез малки трепанационни отвърстия (лентови електроди) или чрез краниотомия (мрежови електроди). Електродите представляват еластични силиконови или тефлонови плочки с 5 до 25 дискови контакта (Фиг. 2.2.2c). Предимството им е в голямата неокортикална повърхност, която могат да изследват. Недостатък е неточността на поставянето им поради наличието на мостови вени, адхезии и други трудно предвидими анатомични ситуации.

Електродите през foramen ovale се смятат за полу-инвазивни. ЕЕГ записът с тези електроди е от мезиалните струтури на темпоралния лоб и тяхната основна индикация са пациентите с темпорална епилепсия и неясна латерализация (левостранна, десностранна или двустранна). Поставянето им е сравнително просто и може да бъде извършено с локална анестезия, под рентгенографски контрол (Wieser et al. 1986).

Епидуралните PEG електроди са с гъбовидна форма и могат да се поставят лесно през обикновено малко трепанационно отвърстие. Понастоящем тези електроди се използват като допълнение на другите инвазивни електроди.

В миналото инвазивните ЕЕГ изследвания се прилагаха преди почти всички хирургични интервенции за епилепсия. С въвеждането на високоразделителни изобразителни методи като ЯМР и функционални методи като ПЕТ и ЕФЕКТ, показанията за инвазивни изследвания се стесниха значително (Zumsteg et Wieser 2000). Днес не се смята за нужно извършването на допълнителни изслeдвания  при пациенти със съответстващи информации от скалпова ЕЕГ и от ЯМР (Urbach  et al. 2004). Това важи с особена сила за темпоралните епилепсии, където вероятността инвазивната ЕЕГ да промени хирургичния подход е много малка (Diehl et Luders  2000). Ивазивните техники остават индицирани в случаите, когато скалповата ЕЕГ, ЯМР, EФЕКТ, ПЕТ и невропсихологичното изследване не успяват да локализират и латерализират епилептогенната зона.